Кой контролира ситуацията?

Много пъти съм се чудил как така някои харпунджии винаги излизат с риба, дори и в най-безрибното море...

Сигурно не съм сам в тези си терзания… Какво правят тези майстори, което аз не мога да направя? Какво ги прави толкова добри?

Дали е защото са супер атлети? Защото умеят да задържат дъха си по-дълго от всеки друг, да гмуркат най-дълбоко, да стрелят най-точно, да познават най-добрите места? Или пък се дължи на по-добрата им екипировка? Новите плавници и далекобойният харпун?

Когато започвах да се гмуркам тези въпроси не ми даваха мира… Тренирах, за да подобря гмуркаческите си способности, сменях постоянно елементи от екипировката, четях всичко, до което мога да се докопам, досаждах до безкрайност с въпроси на по-опитните… Но резултатите не идваха толкова бързо колкото ми се искаше.

В повечето дни излизах без нито една риба. В редките случаи, когато имах късмет да попадна в много рибно море, успявах да хвана някоя и друга риба, но пропусках десетки.

Никога няма да забравя 30 август 2008 година… За 3 часа гмуркане успях да хвана един гофус от 3.5 кг и един лаврак към 1.5 кг…

Ще кажете, че това е трофеен улов, за който мечтае всеки… В общи линии ще сте прави, но не е там работата… В същия ден видях още пет пъти лавраци. Всичките между 1.5 и 2.5 кг. Три или четири пъти ми минаха големи пасажи с лефери от по 800 гр до 1 кг. А черешката на торатата бяха още две срещи с пасажи с по няколко гофуса – все същия калибър, между 3 и 5кг…

Сега, след като знаете цялата ситуация, уловът ми от един гофус и един малък лаврак вече не изглежда толкова впечатляващ, нали?

И аз с години се чувствах така… Споменът беше сладко горчив… Вместо един трофеен гофус и един посредствен лаврак, можех да имам кукан с риби, които биха осмислили цялата кариера на един харпунджия…

Колко още подобни истории мога да разкажа… И не съм само аз.

Всеки харпунджия е имал многократни срещи с трофеи и те в повечето случаи са завършвали в полза на рибата. Много съм се питал защо се получава така и днес, докато гмурках и размишлявах на повърхността, ми се струва, че стигнах до правилния отговор, който искам да споделя с вас.

Според мен всичко се свежда до нещо много просто – кой контролира ситуацията!

Какво имам предвид?

Всяко гмуркане може да се разгледа като отделна ситуация, която започва с китовото салто и завършва с първата глътка въздух, която поемаме като се върнем на повърхността.

Дали една такава ситуация ще завърши в наша полза или не, зависи от това доколко контрол имаме над нещата, които се случват под водата.

Когато гмуркачът е неумел, рибите контролират всичко. Те съвсем ясно усещат къде се намираме по вибраците, които предизвикваме с движенията си по време на гмуркане, по звуците, които плавниците или колана ни издават, когато ги ударим в камъните. Дори по биенето на сърцето ни. Всичко това ни издава далеч преди рибите да се доближат на разстояние, от което дори с несъвършените си очи да могат да видят ясно открояващия се тъмен силует на дъното, стърчащия напред и непохватно поклащащ се харпун, ветреещите се като предупредителен флаг плавници, или въртящата се на всички посоки, щръкнала глава с две ярко блестящи „очи“ отпред…

Рибите подхождат предпазливо и запазват контрол над ситуацията до последно. Оставят си възможност за бягство, дори когато инстинктът ги принуждава да дойдат да проверят какъв е източникът на странните „шумове“.

Неумелият харпунджия не контролира почти нищо в целия процес на гмуркането.

Ако обаче погледнем нещата през очите на един опитен харпунджия, те изглеждат по различен начин…

Всеки един от горе изброените „недостатъци“ може да се превърне в предимство, ако знаем как да се възползваме от него и да поемем контрола над ситуацията.

Първата фаза на гмуркането, в която се придвижваме от повърхността към дъното, е трудно да бъде повлияна. Можем единствено да направим възможно най-безшумно китовото салто и да се придвижваме възможно най-ефективно до дъното. С хубава техника на гмуркане и плуване, за да пестим всяка глътка ценен въздух.

Втората фаза е може би най-важната с цел да запазим контрол над ситуацията.

Докато слизаме надолу трябва да изберем мястото на залягане така, че да използваме релефа в наша полза. Самото лягане на дъното трябва да бъде възможно най-безшумно и плавно, за да можем да „прикрием“ местоположението си от рибите. Най-добре е да слизаме перепендикулярно надолу до около два метра преди дъното и в последния момент да планираме няколко метра напред, за да се озовем на точното място вече в хоризонтално положение.

Защо е толкова важно да легнем безшумно на дъното?

Гмуркайки се, вибрациите ни алармират рибите наоколо и те добиват ясна представа, че нещо голямо се движи надолу. Това ги кара да са нащрек.

В момента, в който легнем на дъното и се прикрием сред камъни, тетраподи, каньон или намерим някакво друго укритие, което да блокира вибрациите и „звуците“ от биенето на сърцето ни, рибите са изненадани. Незнайно как това голямо нещо, което се движеше, изчезна? Това е ситуация, с която те не се сблъскват ежедневно. Този необичаен развой на нещата активизира териториалния им инстинкт.

Рибите основно реагират на два дразнителя – опастност и храна. Когато не могат автоматично да класифицират някакъв предмет като един от двата дразнителя чрез страничната си линия, с която улавят вибрациите, те са „длъжни“ да се доближат, за да могат визуално да определят към кой тип дразнители спадаме. С други думи – принудени са от инстинкта си да изпуснат ситуацията от контрол…

Добре скритият харпунджия, който изведнъж е престанал да излъчва вибрации във водата, е прекалено силен дразнител и рибите свалят гарда си.

Когато сме безшумни и добре скрити е изцяло наше решение дали нарочно да издадем шум, за да привлечем вниманието на рибата. Ако видим, че рибите държат дистанция и не се доближават, защото не могат да локализират точно къде сме паднали, можем да издадем звук с гърло, да почукаме с дръжката на харпуна, да блеснем с контрата на стрелата и т.н. По този начин „издаваме“ позицията си, но това е изцяло по наше решение, в момент, в който е изгодно за нас и така запазваме контрола над ситуацията.

Отново по наша преценка можем да променим позицията. Да се доближим до по-дълбоко стъпало на дъното, да се придвижим между камъните към „пясъчна градинка“, или да се проврем през някой каньон, за да погледнем в откритата част пред него. Всички тези решения ги вземаме ние, съобразявайки се с релефа на дъното. Отказваме се от част от контрола над ситуацията (заради шума който ще издадем при придвижване), но в замяна на това получаваме по-добра позиция.

Всички тези елементи от втората фаза на гмуркането трябва да са изцяло осмислени, предварително съобразени с релефа на дъното и изпълнени възможно най-тихо, за да не компрометираме прекалено много прикритието си, изгубвайки целия контрол, който до момента сме си осигурили.

Третата фаза е евентуалният изстрел.

Тази фаза започва с подготовката за самия изстрел. Всеки опитен харпунджия знае в коя позиция е най-точен. Изстрели с ръка, свита в лакътя, или след дълго въртене на харпуна и неестествено положение на тялото са трудни и често неточни.

Опитният харпунджия знае това още при планирането към дъното. Избира така позицията, че да не му се налага да върти хапруна много. Избира посоката, в която да залегне така, че да му е удобна за стрелба.

Ако всичко до тук е изпълнено както трябва, рибата няма почти никакъв шанс… Ние сме контролирали ситуацията от самото й начало, до момента на кулминацията.

Рибата идва пред нас от позицията, от която сме я очаквали – бавно и внимателно защото не знае къде сме. До тук почти цялата работата е свършена и остава само да натиснем спусъка.

Ако харпунът ни е подбран и стъкмен правилно, каквото се очаква да бъде оръжието на един опитен ловец, то тогава рибата е наша и изплуваме щастливи към повърхността…

В случаите, когато рибата я няма, или не дойде както сме планирали, тогава трябва да поемем нагоре без трофей. Въпреки това е задължително да „подготвим почвата“ за следващото гмуркане. Плавно се надигаме от дъното, по възможност без да издаваме никакви шумове. Изтласкваме се с ръка леко напред и чак след това нагоре, за да избегнем удара на плавниците в камъните. Чак след това започваме изплуването. Докато изплуваме оглеждаме дъното и набелязваме следващото подходящо място за залягане.

Това е в общи линии.

Според мен, разликата между пълния и празния кукан се крие в това колко добре можем да контролираме ситуацията под водата!

Именно това отличава най-добрите харпунджии от всички останали.

Увереността в способностите, рутината на движенията, натрупана в паметта на мускулите и познанията за навиците на рибите са ключът към добрия контрол!

Нека не забравяме, че морето е неизвестност и хаос, в който ние доброволно влизаме в опит да го осмислим и подредим. Битката е толкова неравностойна, че дори и на пръв поглед незначителния успех под формата на добър улов, се помни цял живот!